Д-р Антон Панчев*Република България поддържа исканията на българите в Република

 Д-р Антон Панчев*

Република България поддържа настояванията на българите в Република Северна Македония да получат всички групови права, планувани в конституцията и законите на тази страна. България желае да се спре и злостната антибългарска акция в нашата югозападна съседка. За постигането на тези цели България употребява дипломатически принадлежности и се придържа към правилата и нормите на интернационалното право и на правото на Европейския съюз.

Позицията на България на равнище Европейски съюз в отбрана на правата и ползите на българската общественост в Република Северна Македония посредством институциите, механизмите и нормите на Съюза провокира отрицателни реакции измежду ръководителите на институциите на Европейски Съюз и на някои страни членки, само че и освен. Това е учудващо, тъй като правилата за правовата страна, правата на индивида, битката с расизма и с говора на омразата, отбраната на историческото и културното завещание, осъждането на тоталитарното минало и отхвърлянето на фалшификациите, са съществени за Европейския съюз и това се вижда в основополагащите документи на тази организация. В случая с Република Северна Македония България пази евроатлантическите полезности със своите претенции, а не просто свои тесни национални ползи.

Освен че пази евроатлантическите полезности, България е доста по-значима страна от Република Северна Македония в геополитически аспект и би трябвало да получава поддръжката или най-малко деликатно отношение по Македонския въпрос освен от останалите страни от Европейски Съюз, от институциите на Съюза, само че и от така наречен Велики сили. България би трябвало да получава най-малкото схващане и за потреблението на опциите и инструментите, които са предоставени на всички страни членки при оценката на готовността на страните, които аплайват за присъединение към Европейски Съюз, тъй като не може да стартира договаряния за участие в Европейски Съюз страна, която редовно нарушава правата на избрана общественост въз основа на институционализирана ненавист.

Омразата против българите в Северна Македония и против българите като цяло въобще не се дължи на българското „ несъгласие ”, както се пробват да ни убеждават в Скопие, а на формалната политика и идеология в тази територия от съвсем 80 години. Позорно е изказванието на някои български политици и „ специалисти ”, които популяризират тази нагла македонистка неистина, тъй като по този начин оправдават закононарушенията на македонизма против българите. Освен това, те демонстрират цялостното си непознаване на процесите в Република Северна Македония, тъй като наподобява не са прочели и един тамошен „ научен ” труд, в който става дума за българите, нито обръщат внимание на медийната среда там. Дали омразата към България се дължи на българското „ несъгласие ” или на добре проведената и идеологизирана политика от страна на институциите в Скопие, може елементарно да се види да вземем за пример при проучването на образователните текстове в тази страна, както и от динамичността в двустранните връзки.

Да напомним, че Договорът за другарство сред Република България и Република Северна Македония беше подписан на 1 август 2017 година Властите в Скопие започнаха да симулират някаква активност по неговото осъществяване, само че откакто на 20 февруари 2019 година българският парламент гласоподава за участието на нашата югозападна съседка в НАТО, всевъзможни маски край Вардар паднаха. Скопските политици и обществени фигури започнаха намерено да се подиграват на България, стопираха всякаква активност по осъществяването на контракта и взеха решение, че са изпълнили своята цел – да заблудят България, да завоюват време, през което да смачкат всеки македонски жител със непокътнато българско съзнание и да разрушат всеки български монумент, а по-късно ехидно да ни питат какво желаеме. Българските политици бяха принудени от скопската безочливост да реагират по някакъв метод и се стигна до слагането на въпроса за правата на българите в Северна Македония на равнище Европейски Съюз.

 
В този интервал България би трябвало да получи цялостната поддръжка на институциите на Европейски Съюз и на страните членки, само че действителността беше напълно друга – българската позиция стартира да се показва от „ сътрудниците ” като опасност надали не за бъдещето на Европейски Съюз. Стана явно, че методът на „ сътрудниците ” във връзка с България се развива съгласно правилото на „ дребната истина ” и на „ огромната истина ”.

По времето на комунизма българските ползи бяха „ дребната истина ”, която трябваше да се жертва в името на „ огромната истина ” – ползите на Съюз на съветските социалистически републики, на неговата геополитика и идеология. В случая със Северна Македония обаче даже не може да става дума за някакви съществени геополитически изгоди за западните страни от започването на договарянията за участие в Европейски Съюз, тъй като тази страна занапред ще бъде разтърсвана от съществени етнически противодействия и ще бъде източник на неустойчивост за района и Европейски Съюз.

Защо тогава македонистката теория се употребява с необятна поддръжка измежду западните политици, интелектуални кръгове, медии?

Само дейното лобиране на Скопие и пасивността на българската страна ли са повода? Отговорът би трябвало да се търси в цялостната идеологическа среда в Европа:
Македонизмът е част от неолибералните постмодернистки идеологии, съгласно които всичко се подлага на деконструкция и могат да се конструират нови идентичности, без значение от обективните обстоятелства. След като за тези преобладаващи на Запад кръгове Бог, ДНК, история, просвета, обичаи нямат никакво значение и всеки може да „ се усеща, както си желае ”, да трансформира предишното и да изкривява сегашното съгласно личните си мечти, за какво и в Скопие да не могат да конструират „ славното и антично минало на македонския народ ” в цялостен ущърб на историческата истина и на българските ползи и това да среща поддръжка в тези кръгове?

Дискриминацията на българите, подправянето на българската история, говорът на омразата, унищожаването на българското културно завещание се реализира въз основа на расистката теория на македонизма. Според тази теория българите били „ диви азиатци ”, „ жълта раса ”, „ татаро-монголи ”, „ фашисти ” и така нататък, които тероризирали „ белите, европеидни македонци ”. Всичко това го написа черно на бяло в техните учебници и „ академична ” литература, популяризира се във всички равнища на обществената сфера. Подкрепата за тази теория от кръгове в Европейски Съюз и Съединени американски щати би била странна, само че не и в случай че си напомним за големите исторически проблеми с расизма в тези общества.

Разбира се, доста малко хора в Европейски Съюз се интересуват от историята на Балканите, само че измежду западните историци, ангажирани с тематиката, доминират концепциите за представянето на българите в Македония като „ аморфна маса ” – българите в Македония не били способни да развият национално схващане даже при започване на ХХ век и всевъзможни геополитически опити с тях били в реда на „ естественото ”. Тази линия е освен продължение на сръбските расистки хрумвания, само че и разпространяване под нова форма на нацистките хрумвания за унтерменшите („ подчовеците ”), които били имали по-различни интелектуални и културни качества и желания.

Прикриването на закононарушенията на така наречен Велики сили против българите е различен претекст за приемане на македонистката теза. Тези страни постановяваха извънредно несправедливи контракти на България (Берлински конгрес, Ньойски договор) и носят директна виновност за геноцида против българите в Македония, Тракия. Съществуването на българска общественост в Република Северна Македония съставлява упрек против тяхната политика в предишното, само че вместо да се извинят за своите закононарушения, тези страни желаят да ги прикрият посредством цялостно занемаряване на историческата истина.

Западните учени са основали свои схеми, концепции и теории за произхода и развиването на етносите, нациите, страните. Историческите процеси, формирали другите етнически групи и култури, са вкарвани в калъпа на техните теории, без значение от особеното историческо и културно развиване на обособените общности. В тази връзка българската позиция по Македонския въпрос се схваща като влизаща в несъгласие със западните теории, само че и като българска рекламация за друг път на историческо развиване, което е неприемливо за западния културен хегемонизъм.

Правата на българите в Република Северна Македония се нарушават систематично, само че това не смущава представителите на Европейски Съюз и Съединени американски щати, което демонстрира, че цялата им агитация по отношение на човешките права е единствено претекст за намесата им във вътрешните каузи на избрани страни, а не кардинален въпрос, което извиква спомените за ограничавания суверенитет.

Доктрината за ограничавания суверенитет по комунистическо време в тази ситуация с България се показваше в възбрана от Съюз на съветските социалистически републики нашата страна да слага пред Югославия въпроса за правата на българите в тази страна и за геноцидната им денационализация.

Аргументът на руската страна беше „ да не се тласне Югославия в лагера на американските империалисти ”. Близо шестдесет години по-късно немският Бундестаг и канцлерът Олаф Шолц още веднъж обявиха какви ограничавания се постановат пред българската външна политика като цяло и на равнище Европейски Съюз в частност – България да не поставяла „ двустранни въпроси ” на равнище Европейски Съюз. Доктрината „ Брежнев ” получи нов живот, тъй като немската страна реши едностранно да дефинира каква би трябвало да бъде българската политика и очевидно всеки български опит за независима външна политика нервира освен немското управление, само че и служителите в Брюксел.

Могат да се слагат най-малко няколко въпроса в тази връзка: Защо Германия не поддържа „ идентитетот ” на Скопие в разногласието с Гърция? Защо Германия не съобщи на същата тази Гърция, че нямала право да слага своите фактически едностранни условия в преговорния развой на Република Северна Македония и на Албания? Примерите могат да бъдат продължени с доста други случаи, само че явно Германия има в действителност „ особено ” отношение към България, тъй като Доктрината „ Брежнев ” въпреки всичко беше ориентирана към всички страни от Източния блок, въпреки че българските комунисти единствени я следваха абсолютно. Тук може да се сложи и въпросът на какво съображение Съединени американски щати се намесват в процеса на разширение на Европейски Съюз? Явно и във Вашингтон имат афинитет към Доктрината „ Брежнев ”, само че дейното лобиране от страна на представители на Съединени американски щати в интерес на Скопие отваря път за намесата и на други външни сили във вътрешните работи на Съюза.

Ясно е, че българските политици няма да защитят националния интерес – нищо, че е в цялостен унисон с правилата на Европейски Съюз, а България има доста повече запаси и принадлежности от Скопие, с цел да осъществя своите ползи. Не е нужно дори да се изяснява за какво. Няма да го създадат и българските казионни научни институции, чиято съществена грижа е да не изгубят държавно финансиране.

Утежняващ фактор са и малцината, само че доста шумни, български поддръжници на македонизма, които от криворазбрана евроатлантическа ревнивост сами дискредитират полезностите на Европейски Съюз. Поне от времето на Коминтерна в България постоянно се намират хора, които се слагат в непозната услуга, като си мислят, че изпълняването на някакъв международен дълг и омразата против личната им татковина и сънародници ги извисява интелектуално и духовно. В тази безперспективна обстановка, в която разнообразни фактори са обединени в поддръжката си за македонистката неистина, всичко е в ръцете на патриотичните представители на гражданското общество. От една страна, в международен мащаб тече развой на отменяне на западните теории и доминация в културната и в други сфери. Представителите на българското гражданско общество би трябвало да се съсредоточат върху ангажирането на вниманието на други геополитически и геокултурни фактори върху метода, по който една част от западните страни потъпкват всичките си правила, защитавайки антибългарската, расистката и античовешката теория на Скопие.

Разбира се, тези изгряващи геополитически сили по никакъв метод не се интересуват от българските позиции, само че те употребяват всеки мотив, с цел да разобличават лицемерието на западните страни и да отхвърлят техните модели за интервенция във вътрешните им работи по формулата за нарушение „ правата на индивида ”, „ битка с дискриминирането, расизма ” и така нататък Случаят с българите в Република Северна Македония доста ясно разкрива, че зад тази изразителност на Европейски Съюз и Съединени американски щати стоят единствено идеологическите ползи на преобладаващите в тях политически кръгове и опитите им да оказват напън върху неуместни за тях страни. И тук може да се направи една историческа отпратка – геополитическите промени, по-точно скъсването сред Сталин и Тито, избави Пиринския край от македонизация, въпреки че тогавашните български управници продължиха да работи доста плахо и нерешително.

България може единствено да завоюва от привличането и на други интернационалните фактори в дебатите по Македонския въпрос, тъй като това би отслабило натиска върху българските политици и ще сътвори пространство за дипломатически маневри, само че това не може да реши нашите проблеми. По този толкоз значим въпрос България би трябвало да разчита най-много на себе си, тъй като не може да оставим своето бъдеще в ръцете на геополитическия късмет, а и никой няма да отбрани българските ползи поради историческата истина и поради човешките права на българската общественост в Република Северна Македония.

Нужна е коренна смяна измежду българската политическа класа, която би трябвало да се подлага на систематичен напън, с цел да се принуди да пази българските ползи, а не да се потопява в следващата химера, че българският народен въпрос може да бъде решаван чрез „ братството и единството в светлото евроатлантическо (този път) бъдеще ”.   

*Авторът е лекар по политология, академични учител и преводач с албански език